Изкуството показа на Фройд пътя към дълбините на психиката
Свенска Дагбладет, 14 Януари 2008
ПРОСТРАНСТВОТО НА ПСИХОАНАЛИЗАТА Зигмунд Фройд отрано поведе диалог с изкуството и литературата, за да почерпи вдъхновение и изложи нагледно постоянно развиващата се психоаналитична теория. В единадесетия том от събраните му съчинения, издаден на шведски, той търси отговора на въпроса - защо произведение на изкуството може толкова дълбоко да вълнува хората (Българското пълно съответствие на този том може да се намери в превъзходния сборник ЗИГМУНД ФРОЙД, ЕСТЕТИКА, ИЗКУСТВО, ЛИТЕРАТУРА, под редакцията на проф. д-р. Исак Паси, Университетско издателство Св. Климент Охридски, София, 1991, бел. прев.).
Преди всичко трябва да отбележим, че човекът е забележително и в много отношения двойнствено създание. От една страна, той изглежда като един между многото обекти в психофизичния свят, обект включен в причинността на естествения ред, обект, който би могъл да бъде експериментално изучаван отвън, от перспективата на трето лице, характерна за позитивната наука. От друга страна, това, което превръща този обект точно в човек, по дефиниция изглежда не е обект в света. По-точно казано: човешкото у човека е неговата характеристика да бъде не преживяван обект в света, а субект, преживяващ света. Защото само на един субект могат да се припишат такива човешки предикати като намерения, желания, фантазии, чувства или разбирания - предикати, които не се отнасят към някакви фантастични особености на човека-обект, а по-скоро към структурите на преживяване, които принадлежат на човека-субект и чрез които нещата и събитията в света придобиват психични качества под формата на смисъл, значение, съдържание.
И така човешкото у човека е недостъпно за изучаване с помощта на естественонаучните методи, подходящи за достигане на знания относно нещата в света около нас. Колкото и съвестно да правим дисекции на мозъка, няма да намерим там нещо подобно на желания, намерения, смисъл или разбиране. Или, ако перифразираме Витгенщайн - дори ако исторически бихме достигнали границата, при която сме решили и изяснили всички всевъзможни естественонаучни проблеми, с това ни най-малко не бихме се доближили до проблематиката за човешкото у човека.
Означава ли това, че изучаването на човешкото не може да има претенции за научна доказателственост и че хуманистичното изследване остава ниша за произволни спекулации, поради което следва да заеме място в увеселителната част от представянията на академичния свят? Не, защото сериозното научно изследване с доказателствена стойност винаги трябва да се приспособи към характера на изследваното. И ако трябва да се изследва човешкото у човека, не трябва да търсим видими доказателства с помощта на съвършени микроскопи, а вместо това сме принудени поради споменатите съществени причини да прибегнем до доказателствената стойност на опита при мисленето, слушането и вживяването - всичко друго би било дълбоко ненаучно!
Един от учените, успели да проникнат най-дълбоко в научното изследване на човешкото у човека е без съмнение основателят на психоанализата Зигмунд Фройд. Колкото и парадоксално да звучи, Фройд тръгва първоначално от академичната неврология. В частната си лекарска практика обаче, той скоро установява, че невротичните и хистерични симптоми на пациентите му не могат да бъдат разбрани без връщане назад към психичните дълбини на човешкия субективитет. Фройд разбира, че психичните симптоми не са следствие от това, дето човек в качеството си на обект в света е засегнат от ирационални смущения в неврологичния строеж на организма, а са изпълнени със смисъл продукти, последица от един ръководен от мотиви, пълен с конфликти и често несъзнаван интенционален живот. Страховото напрежение, депресията, натрапливата мисъл и психосоматичната болка са рационално разбираеми компромисни образувания, възникнали от сложната борба между различните страни и слоеве на това, което Фройд нарича психична реалност. Проблемът е в това, че разбираемостта на тези психични продукти не винаги е лесно достъпна за съзнателното мислене.
Така че психоанализата като клинична практика не възприема симптома като признак най-вече на болест, а по-скоро като нещо, което си струва да се изслуша, като средство за достъп до несъзнавания психичен живот на субекта и до житейската проблематика на човека, израз на която е именно симптомът. От гледна точка на психоанализата да се опитваш с различни средства и по прибързан начин да премахнеш симптомите у субекта е все едно да затвориш вратата към по-големите и сериозни въпроси, които стават видими във всеки отделен случай при третирането на човешкото у човека. Следователно професионалната роля на психоаналитика е коренно различна от тази на лекаря. Неговата задача не е тази на медицинската експертиза: да постави диагнозата колкото е възможно по-бързо, да обясни причината и да лекува; задачата му е по същество херменевтична: търпеливо да изслушва, да разбира и да тълкува.
От днешна гледна точка - и в сравнение с модерните терапевтични лечебни форми, изградени на естественонаучна основа и по този начин изначално слепи за истински човешкото - клиничната психоанализа изглежда като някакъв анахронизъм, не заради това, че тя не се поддава на оценка колко бързо и ефективно отстранява симптомите, а единствено затова, доколко тя сполучливо води до разбирането на субекта и възвръщането му към собствената психична реалност, тъй че по етичен път той да поеме отговорност за живота си и за противоречивите си в много отношения желания. А що се отнася до нерядко криворазбираната психоаналитична теория - с понятия като "СвръхАз", "несъзнаваното", "изтласкване", "първичен" и "вторичен процес" - тя не е нищо друго, освен опит, не да се обясни, а тъкмо да се разбере скритата логика в подредбата на пълния със смисъл психичен материал. По този начин психоаналитичната теория се стреми най-вече да изостри вниманието и чувствителността на аналитика към психичната реалност, която при всеки отделен случай се проявява в анализата и специално в междусубективните отношения на анализирания и аналитика. Затова има нещо нелогично и дълбоко противоречиво в често подновяваните опити да се отхвърли или потвърди психоаналитичната теория с помощта на последните невробиологични находки - като че ли психоанализата се опитва да се изкаже за нещо, което може да бъде намерено, пространствено погледнато, в един външен или вътрешен свят.
Доколкото психоанализата е теория и практика, стремяща се от самото начало да улови истински човешкото, тя притежава голямата възможност да разширява областта на изследванията си далеч извън сферата на психичните симптоми в тесен смисъл на думата. Всички създания на човека-субект - сънища, шеги, обществени формации, войни, митове, религии, произведения на изкуството - могат да бъдат изучавани и описани с различните психоаналитични понятия. Още с появата си в началото на миналия век, психоаналитичната теория придоби огромно влияние над хуманитарните науки и изобщо върху интелектуалния живот. (Когато днес се говори за криза на психоанализата, човек трябва да е наясно, че става въпрос за нейната маргинализация в областта на психиатрията, поставена на изцяло биологична основа.)
Теоретичният потенциал на психоанализата е показан и в текстовете на Фройд, върху изкуството и литературата (вж. по-горе). Не може да се отрече, че Фройд, лекар и специалист по неврология, твърде рано започва диалог тъкмо с изуството и литературата, за да почерпи вдъхновение и да изложи нагледно своята постоянно развиваща се теория. Още в описанията на случаите, които заемат място в "Студии върху хистерията" от 1895 - работа, която може да се причисли към пре-психоаналитичната фаза от развитието на Фройд - четем: "имам странното усещане, че описанията на моите случаи започват да приличат на новели и при тях, така да се каже, липсват традиционните белези на сериозната наука." И по-нататък: "Утешавам се, че това не зависи толкова много от личните ми предпочитания, колкото от естеството на нещата; локализационната диагностика и електрическите реакции не помагат много, когато става въпрос за хистерия, докато тъкмо обратното, едно задълбочено описание на душевните процеси, тъй често срещано в поезията, ми позволява фактически един вид прозрение за болестното развитие на хистерията."
Според Фройд талантливият художник и писател успяват интуитивно да разберат и развият чувствителността към това, което психоанализата се опитва да систематизира на теоретично ниво. Той намира в изкуството и литературата най-богато чувствените и конкретни образи на несъзнавания драматизъм в човешката психика (разбира се, най-известният пример е драмата на Софокъл за съдбата на Едип цар). Ето защо Фройд използва по различни начини произведенията на изкуството и литературата като превъзходни примери за психоаналитичното поле на изследване.
В някои текстове от новия том например той разглежда литературна творба, като полага фиктивния главен герой на дивана и развива психоанализа, която далеч надхвърля съзнателните внушения на писателя. В други текстове Фройд насочва вниманието си към самия писател. Там литературното произведение се разглежда като симптом, възникнал от динамичните и борещи се сили в несъзнаваното на писателя. Същевременно Фройд прави в прочита си това, за което съветва бъдещите аналитици: да изслушват разказа на анализирания с еднаква степен на разпределено внимание; да не се влияят от местата, на които анализираният набляга като важни и особено значими; вместо това да оставят своето собствено несъзнавано да се превърне в чувствително сетиво, което непреднамерено и без амбиции да регистрира онова, което иде от самото дъно - оставяните настрани и на пръв поглед незначителни детайли. По този начин Фройд преследва психичната реалност на писателя, като обикаля по маргиналите на литературната творба. Всеки с клиничен опит в психоанализата го знае: несъзнаваното се открива само ако си позволиш да се загубиш.
Но най-интересен е Фройд, когато се опитва да отговори на въпроса как се получава така, че художественото произведение може да ни сграбчи и развълнува тъй дълбоко. Точно във връзка с този въпрос той развива най-ясния паралел между изкуството и психоаналитичната практика. Накратко отговорът му е следния: произведението на изкуството ни разтърсва и вълнува дълбоко, защото то създава "привилегировано" пространство за завръщането на изтласканото. С помощта на фикцията в една по повърхността най-безобидна форма, художествената творба дава индиректен и видим израз на душевната динамика и така изгражда илюзорно сценично пространство, в което ние позволяваме чрез оприличаване с героя (идентификация) завръщането на нашите изтласкани конфликти, без те да ни разрушат с тежестта си. Паралелът с психоаналитичната практика е следния: пространството на анализата в най-добрия случай става един свят-контейнер в света, един в известен смисъл свят на сънищата и мечтите, в който е позволено психичната реалност на анализирания малко по малко да се разгърне в преносното отношение към аналитика, като по този начин се превърне в материал, подлежащ на тълкуване.
И тъй психоанализата и изкуството представляват две владения, в които на нашия човешки субективитет е позволено да се прояви най-ясно, поради това, че той там ни завладява и ни кара рефлективно да се връщаме към него. Защото това е единственият начин да се покаже човешкото у човека. Дори ако по научен път бихме успели като по чудо да покажем целия преживян свят в най-неподправения му вид, с това няма дори да сме започнали да показваме самото преживяване на света. И обяснението за това е просто за изричане, но трудно за разбиране: преживяването на света не е никакво явление в света.
понеделник, 2 март 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар